Просълзиха без време очите ми в хорската скръб.
Сякаш черна ръка ме стовари над пъстра сергия.
За едните съм евтин... Кога ли пък бил съм им скъп?
А за другите - скъп, от изцапана с думи хартия.

Не затрогнах сърцата, че даром поисках да дам.
Ценоразпис си има в живота. И всичко е стока.
Даже вярата лесно се реже. Парченца до грам.
Или будната съвест - до живата мръвка от кокал.

Нямах хубава Яна да пазя. А само олтар,
като кръв от сърцето, превърната в чиста реликва.
Даром давам ви, хора! Вземете си късчета дар!
Но не иска тълпата... И с даване никак не свиква.

"Тоя нещо ме гложди, щом дава така, без пари!
Току тъй ли човек ще откаже от нас келепира?
Бе не става за четене... Някак стихът му гори,
а пък после ти пламва... И никак не му се разбира!

Хайде, чупката, смахнат! Поезия ний не ядем!
Вместо тази писалка вземи си в ръцете мотика!
Тръгнал той да ни плещи за някакъв дъжд от Едем,
а пък долу от суша изсъхна съвсем арпаджика..."

Доразкъсан си тръгвам. А вътре в сърцето кърви.
Не докоснах души. Само ропот и весели хули.
И не иска народът към Бог възроден да върви,
но му стига в едните цени на пазар да се пули...

Просълзиха без време очите ми в хорската скръб.
А пръстта си тежи... И не пуска - до жилавост клета...
Твоят кръст ли, о, Господи, тежък помъкнах на гръб,
или бисери хвърлях на свини, и Свято на псета?...

(Жълтици в дъбовата ракла)
Ведролей